Часът на Бика

— Легендата за седемте праведника. Но цялата планета не е градче, а ние сме твърде малко! — мрачно се усмихна командирът на звездолета.
— И пак забравяте, че с нас е Земята, нейните знания, нейният образ в толкова успешно прожектираните от вас стереофилми. А освен това нашите лекции и разкази, ние самите. Скоро Чеди, Вир и Евиза ще слязат в града, ако разговорът ми с властелина мине успешно.
— Таел каза ли ви, че чиновниците от Съвета са били възмутени от прожекцията на филмите? — попита Гриф Рифт.
— Още не е. Аз го очаквах. Надявам се да се споразумея с властелините да не пакостят на онези, които са ги гледали и ще ги гледат. И не стойте така вдървен, мили!
Гриф Рифт разпери безпомощно ръце, избягвайки погледа на Родис. Изведнъж той забеляза на стената зад нея цветните контури на някакви изображения: по-рано ги нямаше. Родис премести фокуса на екрана, а самата тя се дръпна настрана.
Цялата стена на стаята и́ беше изрисувана с ярките възгруби бои на Ян-Ях. Току-що завършената фреска, както веднага разбра Гриф Рифт, символизираше излизането от инферното.
По главоломни стръмнини, помагайки си едни на други, с последни сили се катереха хора. Долу, на мазната трева, се тълпеше разнородно сборище и презрително сочеше покритите с пот, жалки и бледи пълзачи по скалите. По-настрана стояха групички, уверени в своето превъзходство, и гледаха отчуждено и равнодушно.
Това изкачване изглеждаше трагично безнадеждно. Високо горе, почти на гребена на стената, която ограждаше просторната низина, като остър клин стърчеше една издатина — последното стъпало от изкачването. От сянката се излъчваше синкаво сияние и се отразяваше в скалата. На самия край на издатината, окована с блестяща верига, стоеше на колене една жена, китките на ръцете и́ с жестока сила бяха извити на гърба и стегнати с третата примка на веригата, която минаваше през корема и дясното и́ бедро. Брънките на веригата се впиваха в голото тяло, едва прикрито на гърба от черните вълни на косата. Вързана, лишена от възможността да подаде ръка на катерещите се и дори да им направи ободряващ знак, тя все пак беше символ: непоколебимата увереност на знанието! Тя сякаш концентрираше в себе си всички радости на утехата и надеждата. Окованата вяра изглеждаше независима и свободна, сякаш не съществуваха жестоките вериги, смъртта и страданията.
Случайно или преднамерено, Окованата вяра приличаше на Чеди…
— Какво търси тя тук? — усъмни се Гриф Рифт. — Ще я разберат ли?
— Ще я разберат — уверено каза Родис, — искам да оставя в двореца спомен от нас.
— Те ще я унищожат!
— Може би. Но преди това нейните репродукции ще залеят планетата.
— Всеки път се оказвате по-силна от мен… — Рифт млъкна и се загледа в Родис като преди раздяла.
Тя се наведе над самата граница на фокуса и му махна с ръка успокояващо и нежно.
— Започна да ми се присънва Амрия Мачен, най-високата планина в Азия. На планинското плато, където гората от хималайски ели граничи с голия хълм, се издига древен будистки храм — подслон за изморените. В този храм — място за почивка и размишление пред властния порив на планините към небето — на разсъмване и в часовете преди залез звучат огромни гонгове от танталовомедна сплав с цвета на чисто злато. Провлачените могъщи звуци се устремяват към безкрайната далечина и всеки удар дълго отеква в околната тишина.
Същото усещане будят камбанариите на древните руски храмове, възстановени и снабдени с титанови камбани. Тези сребристи камбани звънтят със същите дълги ноти с особено чист тон, които те привличат отдалеч с вълшебен непреодолим зов. И аз като че ли тичам, подмамена от този зов, през рядката утринна мъгла в сребристия изгрев… А тук изгревът донася мрачно напомняне за недовършеното. И тича само времето…
Родис бързо се сбогува и изключи ТВФ. В съседната стая Евиза Танет оглеждаше критично Чеди и Вир Норин, облечени за излизане извън границите на Градините на Цоам, долу, в кипежа на живота на столицата, която според земните представи беше заселена невероятно гъсто.
 
— Нищо не излиза, Чеди — решително заяви Евиза, — от цял километър личи, че сте земна жена. Ако тукашният народ наистина е зле възпитан, подир вас ще се помъкне цяла тълпа.
— Добре, ами вие?
— Аз нямам намерение да скитам сама из улиците като вас с Норин, мен ще ме съпровождат местните колеги. Те ще ме снабдят със специални лекарски дрехи с канарчев цвят.
Затова панталонът и блузката ми стигат.
— Изходът е един — каза астронавигаторът, — нека Таел ни откара, без да привлича ничие внимание, при своите приятели и те ще ни помогнат да се облечем.
— Ако на него му позволят, а нас ни пуснат. В двореца нищо не може да се прави без специално разрешение. Това поне добре го усвоихме. — Чеди мушна ръце под коланчето си, изпъчи се и направи гримаса на високомерно недоброжелателство, присъща на всички «змиеносци» на Торманс. Приликата беше толкова голяма, че Вир и Евиза се усмихнаха и поразсеяха малко рядкото за земляните състояние на жестока печал, причинено от трагедията в Кин-Нан-Те.
Хората от Ерата на срещналите се ръце не се страхуваха от смъртта и твърдо посрещаха неизбежните случайности на живота, изпълнен с активен труд, пътешествия и остри и смели развлечения. Но безсмислената гибел на тримата им другари на жестоката планета се понасяше по-тежко, отколкото ако това беше се случило в родината им.
Не са ли те твърде малко за Торманс? Ако се позамисли човек, не са. За малобройна група е по-просто да установи контакт с хората на планетата, по-лесно е да почувствува нейната психическа атмосфера, да намери правилния начин на държане и да разбере по-дълбоко тормансианите. Една по-голяма експедиция би се изолирала от света на Торманс със собствения си бит и живот. Биха били необходими десетки години, докато двата свята на братя по кръв, но толкова различни по своите представи и отношението си към света, се разкрият един пред друг. Те постъпват правилно, като се гмурнат в човешкото море на Ян-Ях и се разтварят в потока на нейния живот.
Подобни мисли караха земляните да се тренират в особено сурова концентрация на силите и чувствата.